Международен маршрут Е4 България - Витоша - Верила - Рила - Пирин - Славянка

 

Предистория

 

За тези, които не ме познават – Аз съм Светльо! Обожавам планината! Да, планината е нещо свято за мен. Няма нещо, което ме кара да се чувствам толкова добре, колкото ходенето на планината.

Със съпругата ми Ани обичаме лятото да ходим на различни места в планината. Предпочитаме спокойствието и уединението. Посещаваме сме повечето планини в България и сме били на невероятни места, но имаше нещо, което ни липсва. Това е голямото „Е“. За да станеш член на клуб „Голямото Е“ е нужно да си изминал трите Е-та в България. Това са:

-          Международен маршрут Е3: Ком – Емине

-          Международен маршрут Е4: Витоша – Верила – Рила – Пирин - Славянка

-          Международен маршрут Е8: Рила - Родопи

Тази година (2020 г.) COVID-19 доста обърка плановете ни за отпуски и почивки. Имахме планове за чужбина, но всичко тотално се обърка заради изолациите и карантината. Тогава решихме, че е крайно време, да направим едно семейно Е4 приключение. На теория звучеше прекрасно! Но организацията на подобно начинание не бе от най-лесните.

Още първите дни след отменянето на извънредното положение в България, с Ани почнахме да ходим по-честичко из родните планини, като подбирахме преходи от поне 15-на км. Идеята бе да свикнем с дългите ходения и телата ни да се адаптират към този вид движение. Първоначално плановете бяха да тръгнем на 3-ти август по Е4. По принцип първите дни на август времето е най-стабилно и все още има вода по чешмите навсякъде в планината. Естествено обаче имаше, какво да се обърка. Оказа се, че на Ани колежките също искали да излизат от 3-ти август в отпуск и нямаше кой да я замества. Нямаше кой да гледа и двете ни дечица (на 3 и на 5 годинки) докато ни няма. Така отложихме началото на нашето приключение за 15-ти август. Но и това не бе всичко! 10 дни преди тръгването ни започнах да звъня по хижите и да запазвам места и се оказа, че никъде няма свободни места. Просто на 15-ти август по този маршрут тръгва група от 20 човека и ще се движи със същия график като нашия. Това наложи да изместим датата на тръгване с още 1 ден. Речено – сторено. Запазих навсякъде места и започнахме търпеливо да чакаме датата 16-ти август. През това време аз грижливо си записвах, какво не трябва да забравям да си вземем. Така вечерта преди да тръгнем ще мога бързо да си събера багажа и да съм спокоен, че нищо не сме забравили.

Интересен факт бе, че от 3-ти август започна да вали всеки ден в продължение на няколко дни. Докато гледах от прозореца вкъщи, как се излива дъждът си казах „Ами добре, че не тръгнахме“. Следях прогнозата за времето всеки ден, гледах и по web камерите, какво се случва в планината. Много се надявах за нашия преход да нацелим хубаво време.

Друг интересен факт е, че 3-4 дни преди да тръгнем големият ми син – Йордан на 5 годинки, който обожава планината се усети, че с Ани се готвим да тръгваме на някъде. Детето на няколко пъти попита „Къде отивате?“, а също „На планина ли ще ходите?“. Това бе причината да им кажем, че отиваме на „голямата планина“ и няма как да ги вземем с нас, защото още са мънички. За да не ги натъжаваме допълнително се наложи да събираме багажа в раниците на 15-ти август късно вечерта, буквално часове преди да потеглим. Така след като събрахме всичко необходимо моята раницата тежеше 13.5 кг, а на Ани 8.5 кг. А ние самите тежахме съответно 66 кг и 58 кг. Докато си събирахме багажа вън валеше проливен дъжд. Какво ли ни очакваше от утре?

Преходът …

Ден 1: Пътуване до София (кв. Драгалевци) – вр. Черни връх – засл. Смильо. 3 часа с влак до София и 6-7 часа ходене пеш.

Винаги съм се чудил, колко е гадно да си легнеш некъпан след дълъг преход. Установих, че ако те е валял хубав дъжд и ти става все тая …

Алармата ни събуди в 5:30 часа. Имахме точно 30 минути да закусим и по най-тихия начин да се изнесем от вкъщи. Всичко мина като по мед и масло. Хванахме си влака в 6:20 часа и след около 3 часа бяхме в София, където имахме среща с нашите ятаци – Сашо и Доли.


 

Само седмица преди потеглянето ни се обадих на Доли и им споделих, какви са плановете ни. Доли с удоволствие се съгласи, да ни удари рамо и да ни закара до началната точка на прехода ни. С излизането ни от централна гара в София се срещнахме със Сашо, който търпеливо ни чакаше пред гарата. Планът бе да вземем Доли и да ни изпратят до лифта в кв. Симеоново. И от там ние с Ани да потеглим по червената маркировка на международен маршрут Е4. Доли много се вълнуваше от нашето начинание. Единствено сподели, че цяла нощ е валяло в София и се надява нас да ни пожали. Е първоначалните ни планове леко се пообъркаха. Оказа се, че днес лифтът няма да работи заради лошите метеорологични условия. И така се наложи да започнем нашето пътешествие от кв. Драгалевци, както си е по книга. 


 


Докато се снимахме на площада за спомен видях двама младежи със съмнително големи раници. Поздравих ги и попитах „Момчета, Е4 ли правите?“. В този момент и двамата ме погледнаха странно и казаха в един глас „ДА“. Е явно няма да сме сами по пътеката.

След като нито на Сашо и Доли, нито на нас ни се тръгваше – все пак се разделихме. Ние потеглихме нагоре към Черни връх, а Сашо и Доли потеглиха към цивилизацията. Времето бе мрачно с ниска облачност и само не бе заваляло. Навсякъде бе мокро от падналия дъжд, но пък ниските облаци на места правеха Витоша изключително красива. На хижа Алеко засякохме и други туристи, които бяха просто на разходка. Все пак беше неделя и хората търсеха свежестта и прохладата на планината. Цветята и билките наоколо правеха Витоша като цветна градина, а мъглата и ниските облаци наоколо и продаваха нотка на тайнственост.

Почти за норматив достигнахме вр. Черни връх (2290 м н.в.), който е първенецът на Витоша.   

 


Не чувствахме умора, но все пак решихме, че може да влезем в чайната на върха и да пием по един хубав чай. С влизането ни в чайната и гледам насреща Жоро – колегата ми от Варна. Това е човекът, на който му се носи славата, че всеки приказва за него, но никой не го е виждал. Е днес имам невероятния късмет да го видя на живо. Той беше не по-малко изненадан да ме види точно тук. А като му казахме къде отиваме – човекът ни завидя съвсем приятелски. Седнахме да се видим и поприказвахме 15-на минути. Момчето беше с някаква група, която даже и хоро ни играха, докато си пием чая.


Сбогувахме се с Жоро и продължихме напред. Пътеката бе добре маркирана и не се налагаше да ползваме навигация или да се допитваме до нея. Малко след разклона за х. Купена под вр. Скопарник заваля. Отначало съвсем ситно, но в последствие се увеличи калибъра на капките. Ани си сложи дъждобрана, а аз заложих на това, че съм с водоустойчива мембрана и водоустойчив панталон. Малко след като спря дъжда се оказа, че сме еднакво мокри. След 2 часа под дъжда няма как да излезе човек съвсем сух. Малко преди вр. Даута дъждът спря. Така или иначе бяхме напред с времето решихме, че можем да похапнем малко от малините наоколо. Толкова много малини не бях ял от години. Хапнахме до насита. Междувременно от време на време надавах по някой друг боен вик, за да информирам местните мечки, че Светльо е тук. Според Парк Витоша в района има между 14 и 16 бр. мечки и те живеели точно в южната част на Витоша. Да, точно там където бяхме ние. И на всичкото отгоре тази вечер щяхме да спим в заслон … все по-забавно ми ставаше.

Ето че вече сме в крайната за деня точка. Достигнахме заслон Смильо.  


 Заслон “Смильо” се намира на 1350 м н.в, между селата Чуйпетльово и Ярлово. Представлява постройка с бетонова основа, дървени стени и големи прозорци. Вътре има печка, маса за около 8 човека, също и импровизирано място за спане, направено от части от диван и 2 пейки на които може да се преспи при необходимост. За наша радост бяхме достигнали първи заслона и побързахме да се настаним. Ани щеше да спи на частите от дивана, а аз на масата върху буланата. Преди да потеглим бях взел на заем от моя приятел Валери и 2 бр. шалтета – надуваемо и обикновено. Носихме си и двата спални чувала. Надуваемото шалте така и не влезе в употреба. Не знам защо реших, че на дървената маса се спи удобно.

Малко след нас дойдоха и двете момчета – Петьо и Стефанаки, с които се запознахме на площада в Драгалевци. Стефанаки, който е бивш военен реши, че ще спи вън на хамак, а Петьо си избра една от пейките в заслона.

След като поизсушихме дрешките си, хапнахме и малко преди 22:00 легнахме да спим. Сън бе много силно казано. В дървените стени на заслона живеят много и различни видове гризачи. Тази нощ бяха като командоси. Мишки и съсели цяла нощ голямо гризане и тичане из заслона. Като плесна с ръце и се спираха за 5-10 минути и после пак …

 

ДЕН 2-ри: Заслон Смильо – село Клисура. Преходът е с дължина 20 км, 443 м положителна и 517 м отрицателна денивелация. Около 8 часа ходене пеш.

Изминаване на последните километри във Витоша и преход във Верила

Утрото бе много свежо и приятно макар, че бяхме недоспали. Тъй като прозорците на заслона са огромни и са тип „френски“ се събудих още преди изгрев слънце. Не че бях спал много. Алармата на Петьо бе за 7 часа. Гледах да пазя тишина, че да не преча на останалите да спят. В последствие се оказа, че и тримата сме били будни и просто сме се опитвали да пазим тишина на останалите. С голяма забава разказвахме случките от през нощта.

Хапнахме, почистихме заслона, събрахме дръвца за следващите посетители, оправихме си багажа на бързо и в 08:30 часа потеглихме към село Клисура. Днес ни предстоеше да изминем още малко във Витоша и да преминем цялата Верила. Верила е известна като „безводната планина“. След дъждовете вчера си мислех, че колкото и да е безводна, все някъде ще има вода. Предстоеше ми да разбера, дали съм прав.


 

Пуснахме Стефанаки и Петьо да ни водят напред. Тяхното темпо бе различно от нашето. Все пак аз съм 1.70 висок, а Ани е 1.64. Пред Стефанаки и Петьо изглеждахме, като дребосъци и не можехме да извадим същата крачка. И все пак се стараехме да движим с тяхното темпо. Тъй като вчера доста ни валя и имахме останала доста вода. Бях убеден, че ще ни стигне и че все някъде по пътя ще намерим от къде да си налеем. 


 

В началото крачката доста ни спореше. За отрицателно време стигнахме Букапреслапския проход. Малко след него знаехме, че има чешма, която целогодишно тече с добър дебит. С помощта на пътеводителя на Стефанаки и моята навигация я открихме. Обаче изненадата бе, че дори тук няма вода. Дебитът бе с около капка в секунда. Щяха да са ни необходими часове, за да се заредим добре. Отказахме се да чакаме и продължихме напред. Днес времето бе слънчево. По обяд си напече стабилно. Ходенето ни бе предимно в гората и дърветата ни пазеха от жарещото слънце. Проблемът бе по-скоро в това, че се движихме предимно по горски пътища, които бяха доста издълбани и пълни с вода. Калта бе навсякъде, лепеше се по обувките ни постоянно и на места буквално се бутахме в храстите, за да преминем водните и калните препятствия. Тук разбрах смисъла на поговорката „Вода газиш – жаден ходиш“.

В плановете ми днес влизаше и изкачване на вр. Голям Дебелец, който е първенецът на Верила. За целта имахме 3-4 км отклонение от пътеката. Но тъй като беше доста топло, теренът кален, водата ни свършваше, а крайната цел бе далеч – решихме да пропуснем.

След над 5 часа ходене започнахме да излизаме на някакви полянки. От тук вече се виждаше Рила. 

 


Това ни наведе на мисълта, че скоро ще започнем спускане към село Клисура. Това ни даде криле и започнахме по-енергично да крачим. Бях обещал на хазайката в Клисура (Елза) да и звънна 1-2 часа преди да пристигнем, за да може да се приготви и да ни посрещне. Чухме се с нея по телефона и тя ме попита, дали познавам Ригана като билка. Оказа се, че Ани познава Ригана и се разбрахме, да и наберем малко. Набрахме 2 букета и закрачихме към с. Клисура. След общо около 8 часа за деня достигнахме първите къщи в селото. Тук се разделихме с Петьо и Стефанаки, защото те искали да спят на палатка. А ние се отправихме към къщата на Елза, където бяхме посрещнати много топло. Елза е страхотна домакиня. Стаята беше като в хотел, имаше баня с топла вода, имахме осигурена вечеря, закуска … а бе всичко!

След като си теглих един душ се обадихме на нашите втори ятаци – Дането и мъжа и. Тяхната мисия днес бе да им дадем шалтетата и спалните чували, защото няма да ни трябват. А също така ни донесоха храна и вода за следващия ден. Появиха се по-раничко от очакваното, но бързаха по други спешни и неотложни задачки. Не успяхме да се видим като хората. Но все пак изпълниха мисията си на 100% успешно. След като и Ани се изкъпа решихме да се разходим до центъра на село Клисура. След като направихме оборот на местния хранителен магазин, седнахме в селския хоремаг. Там бяха Стефанаки и Петьо. Не се сдържах и реших, че понеже днес не сме били цял ден заедно – защо да не седнем и да пием по една бира. 

Беше супер отпускащо и приятно! Даже местните люде ни се радваха от страни, като ни гледаха. Един дядо ни покани, да ни почерпи домашен кашкавал. Невероятно вкусен деликатес! Искаха и ракия да ни сипят, но нали сме непиячи с Ани … нищо не става от нас.

Вечерта вечеряхме с домакинката Елза и мъжа и. Виненият кебап беше много вкусен. Хапнахме до насита, полафихме си и в 22:00 с Ани се оттеглихме да почиваме. Така завърши нашия втори ден от маршрут Е4.

 

 ДЕН 3-ти: Село Клисура – х. Рилски езера. Преходът е с дължина 18.5 км, 1247 м положителна и 158 м отрицателна денивелация. Около 7 часа ходене пеш.

Довиждане Верила, здравей Рила!

Днес се събудихме преди алармата. Нямаше 7 часа, а се бяхме наспали. Спането на матрак е хубаво нещо. Събрахме си багажа и слязохме за закуска при Елза. Планът бе да потеглим в 8, но се заприказвахме с хазайката и … в 8:30 бяхме на вратата. Днес ни предстоеше предимно изкачване, което бе сравнително плавно. Според прогнозата за времето днес щеше да вали след 15:30 часа. Т.е. имахме 7 часа за изминаване на прехода си днес. Не познавахме терена, но пък трябваше да се движим предимно по черни пътища, което доста улесняваше задачата ни.

В 8:34 часа преминахме главния път Дупница – Самоков и закрачихме нагоре в гората. Беше хладно и приятно. Навсякъде миришеше на бор. Няма такъв кеф! Постепенно наклонът намаля и излязохме на по-открити участъци. Маркировката на места направо си липсваше, но се ориентирах чудесно на къде трябва да ходим. От тук се откриваха чудесни гледки към Мальовишкия дял на Рила. А Дупница и селцата около нея се събираха в едната ми длан. Виждаше се чудесно с ТЕЦ Бобов дол, който уж не горял боклуци …


След като преминахме покрай няколко овчарника/краварника отново навлязохме в гъста иглолиста гора. Едно зайче излезе, огледа ни хубаво и пак се шмугна в храстите. Малко след това видяхме табелата за Обесения камък. След допитване до навигацията разбрахме, че за да разгледаме въпросния скален феномен ще трябва да  се отклоним около 300 м в посока. Речено – сторено!


И не съжаляваме! В района на Обесен камък имаше много ягоди и малини. Похапнахме стабилно. Установихме, че камъкът си е на мястото и продължихме по пътя си. Не след дълго излязохме на разклона за х. Вада. От тук хванахме пътеката за х. Ловна и после към х. Рилски езера. На горната станция на лифта към езерата ни чакаше изненада. Въпреки, че бе вторник – пред х. Рилски езера беше някаква мега лудница. Твърде необичайно за работен ден. Попитах на рецепцията за свободни места и си казах името. От там ме увериха, че няма резервация на мое име. Тогава цитирах човека с който си говорих по телефона и точните думи „Заповядайте, това е през седмицата и места има, колкото искате“. Това накара момчето на рецепцията бързо да размисли. В крайната сметка ни настаниха в една стая с лелки. В последствие се оказа, че абсолютно всички в стаята без нас са Дъновисти. Хм! Всъщност хижата бе пълна само с Дъновисти. И не само хижата! И поляната зад нея бе пълна с палатки на Дъновисти. В последствие се оказа, че същото се отнася и за х. 7-те Рилски езера.

След като се запознахме със съкилийниците си започна да става весело. Като казвахме, че сме обикновени туристи тръгнали на един необикновен преход и повечето ни гледаха странно. След като се настанихме и слязохме да хапнем. Точно тогава заваля и то доста стабилно. Метеоролозите отново познаха. Беше 16:00 часа и вън направо се изливаше. За капак и гърмеше. Но това не бе най-лошата новина. Днес при изкачването усетих болка в лявото коляно.  Странното е, че преди 2 години точно тук на 7-те Рилски езера почувствах същата болка и с Ани едвам слязохме с лифта към цивилизацията. Докато преди 2 години болката бе заради удряне на коляното, днес не се бях удрял никъде. Странна работа … Решихме да се отдадем на почивка, за да ни отпочинат краката. Разгледах прогнозата за времето за утре. Нищо хубаво не ни чакаше. Даваха го до 6 сутринта да вали дъжд. После около обяд отново и в 14:00 часа пак … Чудесно!

 

ДЕН 4-ри: х. Рилски езера – х. Мальовица. Преходът е с дължина 14.9 км, 905 м положителна и 1012 м отрицателна денивелация. Около 6 часа и половина ходене.

Понякога няма нищо по-хубаво от лошото време

Събудихме се в 5 сутринта. Цяла нощ Дъновистите тичаха до тоалетната, хъркаха … а бе купон. На всичкото отгоре валя няколко пъти през нощта и то проливно с гръмотевици. Силно се надявах да се е наваляло и днес да ни пожали.

Събрахме си всичкия багаж и излязохме извън стаята да се оправяме. Не искахме да притесняваме останалите. В последствие се оказа, че е било напразно. Всички бяха будни, за да посрещат изгрева. Ние с Ани обаче имахме съвсем други планове. Облякохме се добре и потеглихме към 7-те Рилски езера. Изгревът наистина обещаваше да е много красив, но ниската облачност скри слънцето.

Започна леко да превалява и се появи дъга. Беше много красиво и всичко това траеше точно 5 минути. След като достигнахме последното от 7-те езера се спусна гъста мъгла. След кратко обсъждане с Ани решихме, че щом виждаме маркировката не е проблем да продължим. В момента в който спре да се вижда маркировката се разбрахме да се насочим към най-близкия заслон или хижа и да прекратим временно прехода. Познавахме пътеката много добре, но не искахме да поемаме никакви рискове. Имахме желанието и да се качим на Отовишки връх, от където се виждат всичките 7 езера. В тази мъгла обаче нямаше никакъв смисъл. Така от м. Раздела си продължихме към вр. Дамга (Вазов връх). От тук за кратко успяхме да видим невероятно красивите Урдини езера. 

 


Винаги съм твърдял и продължавам да твърдя, че се по-красиви от 7-те Рилски езера. Мястото ми действа невероятно релаксиращо, а въздухът тук е вълшебен. За съжаление Рила много бързо размисли и скри езерата. За да ни е съвсем гадно – започна да вали ситен дъждец, който не спря по време на изкачването и слизането от Додов връх. След като слязохме от Додов връх, на Рила и стана жал за нас, и явно реши да ни се реваншира с красиви гледки. 

 


Ниските но ситни облаци ни изнесоха невероятен природен спектакъл. Буквално сме стояли 10-на минути прави с раниците и гледайки, как облаците се движат и последователно крият и показват красивите Рилски върхове и дерета. Гледката беше зашеметяваща. 

 


Това бе момента в който си казах „Е какво като ме вали?! Я виж това!“ В следващият момент изскочиха и стадо диви кози от към вр. Мальовица. Бяха около 10-на. 

 

Подскачаха по камъните с невероятни грациозни движения. Грам не им пукаше от нашето присъствие. Само заради тези 10-15 минути Рилска красота мога смело да кажа, че си е заслужавал всеки един от километрите пеша до тук. Невероятно е!

След като продължихме нагоре към вр. Мальовица отново почна да се спуска мъгла. С Ани решихме, че ако е мъгливо няма да се отбиваме. В този момент срещнахме трима туристи, които идваха от х. Мальовица. Бяха две момчета и едно момиче. Поздравихме се, заговорихме се и гледам – едното момче го познавам. По реакцията му виждам, че и той ме познава. Но като не  мога да се сетя, нито кой е, нито от къде се познаваме. Той също потвърди, че се познаваме, но няма идея от къде. Ани каза, че сме били много забавни от страни.

След като подсякохме Мальовица започна спускането към хижата. 

 


Тук мъглата се вдигна и пред нас се показаха най-предизвикателните върхове в Рила – Орловец, Злия зъб и компания. Бяха невероятни! И все пак решихме, че днес ще си спим в х. Мальовица, както е по план. Имаше вариант да минем по пътеката през върховете Орловец, Ловница, покрай Купените и да спим на засл. Страшното езеро, но в предвид метеорологичните условия това граничеше с лудостта.

В хижа Мальовица ни посрещна хижарката с топла шкембе-чорба и вкусна скара. На всичкото отгоре ни настаниха и в бунгало. Супер! Тази нощ ще се спи. Взехме си по един хубав душ, изпрахме си дрехите и се отдадохме на почивка. Към 16:30 часа взе че пак заваля. Ей така малко да разхлади. След като се наваля отидох до хижата за нещо и там срещнахме нашите спътници – Стефанаки и Петьо. Разказвахме си за преживяванията в х. Рилски езера. Те са спали на палатка и Петьо сподели, че през цялото време е имал чувството, че някой всеки момент ще му стъпи на главата. А дъждът, който ги е прал цяла нощ бил друга тема.

Вечерта се събрахме с Петьо и Стефанаки на по бира и раздумка. Едвам взимахме думата един от друг за разказ на весели случки от началото на прехода. Беше много весело. За утре се разбрахме, че ще ходим заедно към х. Рибни езера. С Ани бяхме минавали този преход и познавахме добре трасето. Легнахме си доволни и в никакъв случай изморени. Явно природата добре ни зареждаше!

 

ДЕН 5-ти: х. Мальовица – х. Рибни езера. Преходът е с дължина 18 км, 1163 м положителна и 920 м отрицателна денивелация. Около 9 часа и половина ходене.

Най-дългият и труден маршрут в Рила

За днес прогнозата не бе добра и нямаше как да избегнем дъждът след обяд. И все пак станахме раничко и закрачихме към засл. Страшно езеро. С Ани водихме компактната ни група от 4 човека, тъй като познавахме отлично маршрута. Мъглата бе толкова гъста, че като стигнахме заслон Страшно езеро въобще не се виждаше езерото. Спряхме в заслона да хапнем по една вафла на бързо и продължихме напред. На въжетата под вр. Попова капа открихме нещо интересно. Когато е мъгливо и Ани не вижда пропастите и не я е страх от високото. Мина ги супер бързо и спокойно за разлика от предходното преминаване от тук. Даже ни водеше нас тримата и ни казваше къде да стъпваме. След като започна спускането към Кобилино бранище мъглата изчезна.  

Движехме с нашата стратегия и нашето темпо - по-бавна крачка, по-редки почивки и по-кратки. Спряхме на Кобилино да обядваме и продължихме нагоре. При достигане на вр. Водни чал хванахме долната пътека (лятната). Установихме, че няма абсолютно никаква маркировка там, но все пак пътеката се вижда и я има на картата. Така до момента, в който не се събра със зимната пътека. От другата страна на дерето се показваше най-голямото ледниково езеро на Балканите – Смрадливото езеро. 

 


Беше много красиво! Ходили сме там и мястото е магнетично! След последното ни спускане за деня стигнахме до река Маринковица. Тя бе придошла и правилния подход за преминаването и бе да си събуя обувките и да премина бос. Мен естествено ме домързя. Казвайки си на ум „днес не познаха синоптиците и не се намокрих, сега в края на прехода ли точно ще се намокря“. Явно Господ ми чу мислите и успях стабилно да се поизмокря. Здраве да е! В хижа Рибни езера пристигнахме малко след като почна да ръси ситен дъждец.  

 

Посрещна ми младият хижар. Попитахме за свободни места и той каза „Абе имахме голяма група вчера. Много добре се представиха вечерта (сигурен съм, че визираше купон до сутринта), но ще ви настаним в бунгало“. В първият момент се зарадвах, че пак ще сме си самостоятелни. Макар, че за бунгалата на тази хижа мога да разказвам много. Тук сме всяка година и историите не са една или две. Като ги разказвам хората покрай мен си мислят, че си измислям. Добре, че Ани винаги е с мен и потвърждава.

Вечерта се събрахме 4-мата на вечеря и оперативка. Хапнахме, пихме по бира и обсъдихме плановете за утре. Стефанаки и Петьо искаха да избързат с 1 ден напред, защото няма да им стигне времето за целия преход. В Клисура им дадох идеи за съкращаване на прехода, но и на тях не им е стискало да минат през вр. Орловец и да спят после на засл. Страшно езеро или Кобилино бранище и от там на следващия ден директно за х. Македония.

През нощта валя по едно време и беше голям студ. По прогноза го даваха температурите са паднат до 3-4 градуса. Аз спах с 3 одеяла и пак ми беше студено. А уж е средата на август …

 

ДЕН 6-ти: х. Рибни езера – х. Македония. Преходът е с дължина 11 км, 816 м положителна и 890 м отрицателна денивелация. Около 6 часа и половина ходене.

Кратък, но уникално красив преход

След студената нощ сутринта се събудихме със слънчево време. Слънчевите лъчи любопитно поглеждаха над възвишенията наоколо. За днес метеорологичната прогноза бе за слънчево и топло време. Разгеле! За първи път няма да бързаме абсолютно за никъде и няма да се надпреварваме с метеорологията. Днес бе най-краткия маршрут по време на целия ни преход. Закусихме обилно, нарамихме раниците и газ към х. Македония. И днес с Ани водим групата, тъй като познаваме много добре маршрутът.

За норматив се качихме на рида Кьоравица, после покрай Зъбците и се озовахме в началото на металните въжета на Павлев връх. 


 За себе си нямах притеснения. Притеснявах се за Ани, която има страх от високото. За разлика от въжетата при вр. Попова капа вчера, днес времето е ясно и всички дерета се виждат прекрасно. Тук обаче Ани ме изненада за пореден път. Ходеше съвсем спокойно след мен и с увереност се качи до върха, и бе като български войник – напред, кръгом и пак напред. На въпросът ми „Не те ли беше страх?“ получих следния отговор „Е нали сме го минавали вече веднъж? А и като го качваш е по-лесно, от колкото като слизаш.“. Съгласих се мълчаливо и продължихме към вр. Карааланица (Черна поляна), който е висок 2716 м н.в. 



Лично за мен това е едно от най-красивите места в Рила. Споделих тази моя мисъл с останалите от групата и в момента в който се озовахме на най-високата му точка – всички се съгласиха с мен. Рилската магия бе на лице. От тук се виждаха перфектно Мальовишкия дял на Рила, Мусала, почти цялата пътека от сутринта, част от северен Пирин (където ще сме след само 2-3 дни), далеч напред се показваха и Родопите … просто уникално! Въпреки, че съм бил тук се чувствах страшно развълнуван. С разкриващите се гледки е трудно човек да остане безразличен. За пореден път установих, че не случайно Рила заема специално място в сърцето ми.

С бодра крачка продължихме към вр. Аладжа слап (2683 м н.в.), а след него към Ангелов връх (2643 м н.в.) и Голям мечи връх (2617 м н. в.). 



Тези трите върха уж се подсичат, но реално се качваш почти до горе. Така без никакви признаци на умора стигнахме до крайната точка за нас с Ани – х. Македония. Поръчахме си по една леща с биричка и заседнахме с Петьо и Стефанаки да мъдрим, до къде могат да продължат днес и къде да разпънат палатката си. След като хапнахме изпратихме за последно. От днес нататък вече няма да мятаме крачоли заедно.

Малко след като ги изпратихме и Ани ми съобщи лоша новина. При слизането от Голям мечи връх е стъпила на криво и я боли глезен. Хм! Лоша работа. Моите болки в коляното бяха поотшумели, но ето нов проблем.

Влязохме в хижата и се запознахме с новия хижар на х. Македония. Много любезно и точно младо момче, роднина на стария хижар, който ние много уважавахме. Момчето ни настани в стаята, в която бяхме миналата година. Показа ни кои са реновираните легна, ползвахме банята (която е реновирана), въобще се чувствахме като у дома. Вечерта на хижаря му се наложи да слезе до Благоевград. Специално дойде да ни информира, че може да се забави и ако искаме нещо за хапване – да кажем. Високо оценяваме този жест! Бяхме гладни и съответно си хапнахме, като попски чада на Задушница. Не чувствахме умора, но вечерта спахме много сладко – тишина, спокойствие, чист въздух, удобни легла …

 

ДЕН 7-ти: х. Македония – х. Предел. Преходът е с дължина 24.3 км, 532 м положителна и 1682 м отрицателна денивелация. Около 8 часа и половина ходене.

Днес ни чакаше сравнително лек преход по познат маршрут. Бяхме го минавали, но в обратната посока през 2019 г. Прогнозата за времето бе добра и се очакваше през целия ден да е слънчево и без вероятност за валежи. Сутринта съпругата на новия хижар ни направи закуска и сух пакет за през деня. Едно от семействата, които бяха отседнали в хижата ни подпитваха с интерес за прехода, който правим. Беше им адски интересно и много се радваха на куража ни и ни изпратиха до вратата на хижата с пожелания за успех.

Така в 08:30 часа потеглихме от х. Македония покрай Малък мечи връх, вр. Герман, вр. Езерник и вр. Парангалица. Имаше гледки в почти всички посоки. 


Малко преди разклона за х. Чакалица обаче Ани отново започна да се оплаква от болки в глезена. Съдейки по това, че Ани не е мрънкало това ми подсказваше, че проблемът наистина го има и явно си я боли. Предната вечер го мазахме със загряващ мехлем за ставни и мускулни болки. Но явно не помага. Около обяд седнахме да похапнем и Ани си събу обувките да го огледаме въпросния глезен. Беше подут и от стегнатите обувки усещането за болки се засилваше. Тогава ни дойде идея – свалихме стелката на обувката, за да слезе глезена по-ниско и на мястото където задната част на глезена контактува с обувката сложихме дамска превръзка. Така болките значително намаляха. Както и обсъждането на вариантите за прекратяване на прехода.

Не след дълго се озовахме в подножието на върхът пазител на Рила – вр. Капатник (2170 м н.в.). 


Миналата година го изкачихме до юг и се убедихме, че това е един от най-големите кръвопийци, които сме изкачвали. В този момент се появи и самотен турист, който се оказа, че прави като нас Е4, но в обратната посока. Питахме го, как е изкачването и по реакцията му разбрахме, че е капнал и че не иска да си спомня. Е тази година ние ще го качим от север и ще го спуснем от юг. Със сигурност по-лекия вариант. Или поне на теория.

При качване Ани не изпитва болки, но слизанията си бягаха тегави за глезена и. Спирахме сравнително често да похапваме малини. От време на време надавах вой, за да предупредя заблудените мечоци наоколо, че Светльо и Ани идват. Глупаво е някак за едни малини да влизаме в схватки. Пък и двамата сме гльоджави и безвкусни.


Не след дълго се озовахме край къмпинг Предел и закрачихме към хижата. Ходенето по асфалта бе адски досадно, но просто нямаше как. Тези 2-3 км асфалт доста измориха краката ни, но пък добрата новина е, че в х. Предел ще сме като на хотел. Всъщност – то си е хотел, който приема и туристи. Имахме си самостоятелна стая с баня и невероятно удобни легла.

След като се настанихме Ани се погрижи за проблемния си глезен. Измихме си краката с ледено студена вода и му сложихме компрес. Оказа се, че тази СПА процедура действа безотказно.

Вечерта хижарят ни сготви, направи салата и аха да сипе ракията и изненада – ми ние с Ани не пием ракия. Човекът се учуди и сигурно си е рекъл „Не е за вярване, че и такива туристи има“. Предложи ми и цигара да ме почерпи, но аз се усмихнах, благодарих и отвърнах, че и двамата не пушим. Засмя се човека и каза „Браво, вие сте истински планинари!“ И все пак човека ни почерпи по един таратор, пусна ни филм и ни предложи сами да си изберем, какво да ни направи за закуска. Особено като каза „Сигурен, че съм от пържени филии вече ви се повръща“ и ни спечели тотално. Поискахме си филии с кайма и човекът се съгласи! Голям кеф!

 

ДЕН 8-ми: х. Предел – х. Яворов. Преходът е с дължина 16.7 км, 1337 м положителна и 604 м отрицателна денивелация. Около 6 часа ходене.

Нашият дебют в северен Пирин

Това бе денят, в който щяхме да направим първите си стъпки в северната част на Пирин. Ако до сега в Рила и Витоша се движихме по познати пътеки и покрай познати върхове, от днес почти до вр. Орелек в среден Пирин щяхме да се ходим по абсолютно непознати пътеки и местности. Прогнозата бе за слънчево време, а днес по думите на хижарят от х. Предел е най-лесният преход от цялото Е4. Да, да, ама не!

Още предния ден помолихме хижарят да ни спести ходенето по главния път Симитли – Банско за да не ни отнесе някой състезател. Човекът веднага се отзова. Взехме си „Довиждане“ с хижаря и закрачихме нагоре. Постепенно влязохме в гъста иглолистна гора, чиито дървета бяха видимо на над 50-60 години. Страхотна сянка и аромат!


Наклонът на места беше леко хард, но нищо което да ни притесни. Около 11 часа в м. Ушиците вече напече здраво и въздухът стана много влажен. Почнахме да дишаме трудно и да ни идва в повече. Отделно пътеката бе доста обрасла и всичко бе мокро. За първи път от както сме тръгнали ми стана неприятно. Просто ходенето бе отврат. В момента в който преминахме билото и нещата се нормализираха. Спряхме край поточето в м. Конарнико, за да се разхладим. 


Полянката бе осеяна с билки и се носеше аромат на чай. Бързо се съвзехме и закрачихме с бодра крачка напред. Оставаше ни около час до хижата. Не бързахме за никъде. Днес го бяхме нарочили като саниратен полуден.

Не след дълго се озовахме в х. Яворов. Хижата беше фраш с хора. Много странно ни бе, че викат хората да си вземат яденето с мегафонна уредба. Така знаехме кой какво яде и кой как се казва. За наша изненада имаше свободна самостоятелна двойна стая. Естествено, че се възползвахме. Използвахме момента и да си изперем всички дрехи. Чувствахме се доста изморени, а утре бе един от най-предизвикателните преходи по време на целия маршрут. Случайно се засякохме на паркинга с мъж и жена, които като чуха, че правим Е4 ни предложиха да ни подарят ядките си. Първоначално отказах, но в последствие размислих и ги взех. Много им благодарим! Много добре ни се отразиха! Вечерта хижата се опразни и нещата се нормализираха. Ани се помоли в кухнята за печена филийка за компрес. Гледаха я странно, но не и отказаха, даже пари не искаха. Щом било за здраве, пари не се искали. Благодарим!

След като днес Пирин ни посрещна с правата лопата бе време да поспим. За сефте чувствахме умора. А утре като знаем, какво следва … Лека нощ!

 

ДЕН 9-ми: х. Яворов – х. Вихрен. Преходът е с дължина 13.4 км, 1344 м положителна и 1129 м отрицателна денивелация. Около 9 часа и половина ходене.

Когато в едно изречение споменем Суходолите, Кончето, Кутело и Вихрен – всеки запален планинар настръхва …

Днес ни предстоеше един от най-трудните маршрути в Пирин. Да, не е от най-дългите, но графиката на денивелациите за днес е като електрокардиограма. Добрата новина е, че днес на Ани глезена е в топ кондиция. Лошото е, че не знаех, как ще реагира при преминаването на скалният феномен Кончето. И за да е пълен кошмара – днес е най-безводния маршрут по цялото Е4. Трябваше да тръгнем със солидно количество вода. Да не е тайна колко – точно 5 литра вода носихме. И успяхме да я изпием всичката малко преди х. Вихрен. Но да се върнем на прехода. Хапнахме пържени филийки за закуска (да, втръснаха ни вече, но друго нямаше) и потеглихме с раниците нагоре по червено-бялата маркировка. Още след каптажа се появиха 2 сърнета, които ни гледаха любопитно и с точно 2 скока изчезнаха в гората. Малко след засл. Бункера свърши горския пояс. От тук до края на прехода щяхме да сме на открито. 

 

Прогнозата за времето обаче не бе никак радваща около 14:00 часа го даваха да превали с гръмотевици. На около 2800 м н.в. щяхме да сме като ходещи гръмоотводи.

До вр. Разложки Суходол времето бе слънчево и приятно.Постепенно взеха да се спускат мъгли и ниска облачност. Обаче връщане назад нямаше. 

 

Движихме се по мраморното било на Пирин. Много красиво и интересно! Всичко бе побеляло като в зимна разходка. Така неусетно стигнахме до засл. Кончето. От тук идваше най-интересната част на прехода. От вр. Бански Суходол (2886 м н.в.) до вр. Кутело (2908 м н.в.) щяхме да минем по една от най-тесните пътеки в Пирин. И най-красивите определено! Кончето е седловина между двата върха и е на 2810 м н.в. Ръбът е с дължина 400 м и ширината му на места е около 50 сантиметра. Като помощно средство е монтирано стоманено въже, което доста улеснява задачата по преминаването му. 

 

Склоновете от двете му страни са почти отвесни и деретата са дълбоки по 400-500 м. И тук на помощ пак дойде мъглата и ниската облачност. Ани се справи блестящо. 

 

Бързо и без никакви драми се качихме през стоманеното въже до вр. Кутело, който е 4-ти по височина връх в България. 

 

Започнахме спускане към премката и започнахме да точим зъби на вр. Вихрен. Точно тогава обаче Пирин реши, че няма да ни се даде никак лесно. Облаците се сгъстиха, изви се силен вятър и започна да вали и да гърми. Видимостта падна значително и с Ани единодушно взехме решение, че вр. Вихрен ще почака. Спускаме през Казаните. В момента в който стигнахме малко преди засл. Казана и отново пекна слънце. Това направо ме влуди. Откачих! Направих си устата да се върнем, но Ани бе непоклатима. Тя бе на мнение, че това време няма да се задържи дълго. И  в последствие се оказа права. Спряхме под засл. Казана да хапнем на бързо. На близо имаше 2 диви козички, които играеха на воля все едно ни няма. Много мили животинки. Продължихме към х. Вихрен и не след дълго отново заваля, но този път без да светка и тряска. Стана доста хлъзгаво. Докато спускахме към хижата застигнахме други 2 стада с диви кози. Но тук животинките бяха сигурно 20-на. 

 

Пасяха съвсем спокойно до пътеката и положението бе такова, че ми беше неудобно да ги подплаша, защото няма от къде да минем. Животинките въобще не ни отразяваха. Явно доста са свикнали с хората. До хижата стигнахме леко мокри, но вече го приемахме за нещо нормално. Хижарят ни посрещна с думите „Точно вас чакам“ и веднага ни настани сами в стая. Супер! Попитах, дали можем някъде да си поизсушим обувките, но получихме отрицателен отговор. След точно 2 минути вече беше размислил и каза „Давайте да ги сложим до бойлера, пък дано поизсъхнат за утре. То утре пак ще вали и отново ще се намокрят …“.

Вечерта хапнахме стабилно и си легнахме доволни. Един  от най-трудните маршрути за целия преход бе в историята. Утре ще е по-леко. Хм! Дали?

 

ДЕН 10-ти: х. Вихрен – засл. Тевно Езеро - х. Три реки. Преходът е с дължина 22.3 км, 940 м положителна и 1234 м отрицателна денивелация. Около 10 часа ходене.

Някои казват, че били покорили едикоя си планина. Повярвайте ми! Планината реши ли - може да смачка всеки!

След вчерашния преход решихме, че вече няма какво да ни спре. Докато закусвахме разгледахме прогнозата за времето и установихме, че това не е съвсем така. Днес целия ден го даваха с променлива облачност и вероятност за валежи. Естествено най-значителни количества се очакваха след 15:00 часа. Планът бе да достигнем до 14:30 часа до засл. Тевно езеро. В случай, че завали да се подслоним там и като спре да продължим. Ако не завали – продължаваме и се надяваме да не ни завали по-нататък.

С излизането от хижата пекна слънчице. Навсякъде всичко бе много зелено и приятно. 


Изкачването бе плавно и приятно. Гледките към Бъндеришки чукар и Василашки чукар бяха невероятни, а Бъндеришките езера и Жабешкото езеро излъчваха невероятно спокойствие и планинска свежест. 

Малко след Дълго Бъндеришко езеро обаче се почна едно ходене по морените, което е всичко друго, но не и от най-приятните. Тук основната ни мисия бе да си пазим краката. Така почти неусетно по морените сме изкачили едни 300 метра положителна денивелация. Когато се качихме на ръба и тръгнахме към вр. Опрено си мислех „май трудното мина“. В този момент времето рязко се промени. Спусна се гъста мъгла и почна да подухва. В момента в който стигнахме до вр. Типиц и се сетих за думите на моя приятел Валери „На Типиците  е малко кофти за ходене“ и си мислех „кофти, кофти, колко да е кофти?“. И за да ни е съвсем гадно точно като стигнахме вр. Типиц 2646 м н.в. и започна да вали. 

 

В момента в който се понамокриха камъните и почна да се пързаля. Вятърът се засили, но и това не бе всичко. Започна да гърми. Не беше много близо до нас, но ни хвана шубето. На всичкото отгоре там пътеката е малко, като на Кончето – много тясна с почти вертикални склонове от двете страни. Нямаше от къде да слезем в ниското. Гъстата мъгла пък въобще не ни помагаше. Но страхът понякога дава крила. Не знам от къде я извадихме тази скорост на придвижване, но в нормални условия едва ли щяхме да се движим така бързо. Спомних си и за случката на Кирил Николов - Дизела и Антония Григорова през 2019 г., когато Дизела опита да постави рекорд по трасето на Е4. Точно тези думи ехтяха в главата ми сега:

От топло и приятно августовско време в планината, точно за 5 минути всичко се преобърна с главата надолу. Аз и Антония (Григорова) се озовахме в центъра на огромна гръмотевична буря. Бяхме на най-"подходящото" място, на което може да ти се случи подобно нещо.

Имах късмета, че в този етап точно Антония беше с мен и беше подготвена с фолио и дъждобран - един брой. Облякохме всички налични дрехи, скрихме се до един клек, увихме се във фолиото, нахлузихме дъждобрана и изгасихме челниците. Съвсем случайно си бяхме купили билети за 1-ви ред за "спектакъла на природата". Това, което не знаехме, е, че ще бъде 5D.“

Забавното, което всъщност не беше никак забавно е, че случайно или не – ние бяхме горе-долу на същото място, където са били и те по време на бурята. Естествено тези неща ги спестих на Ани. Но в момента в който тя ме попита „Не ти ли мирише на бакелит или нещо изгоряло?“ имах чувството, че имам огромен прилив на енергия, а раницата на гърба ми я няма. Просто като машина преминавах всички препятствия. И всичко приключи точно толкова бързо, колкото и започна. Точно преди изкачването на Превалски чукар (2608 м н.в.) и мъглата с облаците и дъждът изчезнаха. Изгря слънчице.

 


 Типиците останаха скрити в облаците, но пред нас всичко бе като в приказка. Естествено не чакахме втора покана, а закрачихме бързо на горе. Почти като на забързан кадър стигнахме до Мозговишка порта. Тук вече беше жега. Използвахме момента да се преоблечем и да свалим мокрите дрехи от нас. Тук започнахме да срещаме и други туристи. След като им разказахме за случката си и почти всички реагираха с думите „Уф то там няма и къде да се слезе. А и да има - от мъглата не сте го видяли“.

Стигнахме благополучно до засл. Тевно езеро. 

 

Заслонът беше пълен до откат въпреки, че днес бе работен ден (вторник). Хижарката ни посрещна с широка усмивка и ни предложи пилешна супа. Не сме чакали втора покана! Докато се хранихме внимателно следяхме и времето вън. Беше ни много приятно и уютно там, но трябваше да напуснем високите части на Пирин възможно най-бързо, преди дъждът в 3 следобед. Погледнах часовника – 14:30 часа. Време бе да потегляме. При сбогуването ни с хижарката тя спомена за голямата група, че са нощували при нея. Единственото, което се молех е да не се засичаме с тях. Мразя лудницата, но предстоеше да разберем.

За норматив стигнахме до лявата Краледворска порта и започнахме спускането към красивото Митрово езеро. Спускането до самото езеро бе тегаво, но в момента в който слязохме до него се разкри красива гледка към долината на Демиркапийска река. 

 


Тук кравите и дивите кози бяха навсякъде и гледката наподобяваше тези в Швейцарските Алпи. В този момент чухме силен тътен от гръм, който идваше от към Тевно езеро. Там със сигурност се изливаше дъжд.

Спускането покрай Демиркапийска река бе дълго и полегато, продължително, но приятно. Тук навсякъде бе зелено, пътеката щадеше краката и навсякъде имаше вода. 

 



Реката шумеше приятно.

Малко преди Комитски чарк се случи нещо неочаквано. Започнах да чувствам притъпена болка в левия бедрен мускул. Докато стигнем до хижа Пирин болката се засили и вече стигаше до страничната част на коляното ми. Странна работа. От начало само епизодично се усещаше болката, но като стигнахме пред хижата вече беше почти на всяка крачка. Лоша работа!

Постепенно навлязохме в много приятна иглолистна гора. Шумът на реката добавяше допълнителен уют на мястото. И не след дълго се озовахме пред хижа Пирин. Хижата е с дългогодишна история. Някога в царско време е била ловен дом, даже има легенда, че Цар Борис III е отсядал в нея. За съжаление май горе-долу от тогава нищо не е пипвано по нея. Това бе причината да отседнем в съседната хижа – х. Три реки, която се оказа, че има нови хижари. До скоро мястото се наричало мотел Горски рай, но от февруари 2020 г. новите собственици са приели името на местността в която е разположена хижата - Три реки.

Хижарката ни посрещна с усмивка, настани ни и ни стопли вода, за да се изкъпем. Тази вечер хапнахме нещо различно. Не съм вярвал, че толкова ще се радвам на пълнени чушки с кайма и ориз. Но фактът си е факт!

Докато хапвахме се запознахме с едно възрастно семейство – запалени планинари. Отиваха към Джангала. Споделихме им за моя проблем с крака и ни услужиха с мехлем за мускулни болки. Обещаха ни и да ни покажат пряка пътека за утрешния ни преход. Междувременно при нас дойде и едно момче – Виктор, с когото заедно щяхме да извървим голяма част от прехода си до финала на Е4.

Оттеглихме се раничко, за да можем да починем за следващия ден. В този момент заваля проливен дъжд. Отново го познаха метеоролозите. Планът ни бе да тръгнем в 7:30 часа. Помолихме хижарката за печена филийка. Днес аз имах нужда от компрес. Болката не минаваше и утре щях да разбера, дали ще продължим с прехода.

 

ДЕН 11-ти: х. Три реки – х. Малина – х. Попови ливади. Преходът е с дължина 23 км, 654 м положителна и 916 м отрицателна денивелация. Около 9 часа и половина ходене.

Да бъда или да не бъда?!

Днес се събудих рано, но усмивката на лицето ми я нямаше. Нещата с коляното ми не бяха розови. Да, не ме болеше като вчера, но от време на време се обаждаше. Съвсем сериозно мислех вариант да се откажем и да прекратим прехода. Лошата новина бе, че бяхме на около 20 км от най-близкото населено място. Прегледах прогнозата за времето – днес щеше да е слънчево с почти нулев шанс за дъжд. А сега де?

В 7:15 часа бяхме в столовата за закуска. Хижарката беше направила макарони специално за нас. На съседната маса бяха и семейството от вчера. Споделихме, че продължавам да имам болки в крака. Мъжът дойде и като го пипна си каза направо, че имам възпален нерв и жената предложи да го стегнем с ластичен бинт. Бинтовахме го и чудо! Аз вече стъпвам без проблем! И все пак аз реших, че ще минем по пътеката край х. Малина. Така при евентуален проблем с коляното, да мога да сляза към цивилизацията. Хижарката каза да и се обадя и тя ще прати човек с джип, за да ме смъкне до цивилизацията.

Сега вече като имам „План Б“ и се чувствах по-спокоен. Семейството ни предложи да ни заведе до пряката пътека към х. Малина. Ние отказахме, но те бяха настоятелни. Тръгнахме и стигнахме до първата река. Оказа се, че мостът там липсва. Човекът ни посъветва да преминем по камъните, но реката бе придошла след снощният дъжд. На всичкото отгоре бяха мокри и хлъзгави. Докато ни показваше от къде да пресечем и човекът падна във водата. Много стабилно пльосна, но слава Богу не се удари. Беше доста мокър. Стана ми страшно неудобно, че човечецът пострада заради нас. Това ни отказа от тази пътека и се върнахме в хижата. Тогава решихме, че ще се движим по коларския път за х. Малина с риск да позаобиколим и да загубим някой метър денивелация. Погледнах часовника – 08:30 часа. Вече 1 час сме ходили, а сме още в хижата.

Потеглихме към х. Малина. Движех се все едно никога не е имало проблем. 

 

Давахме го по-бавничко, но пък сигурно. Точно 2 часа след второто ни потегляне от х. Три реки бяхме на разклона за х. Малина. Тогава взех решението, че продължаваме към х. Попови ливади, а там живот и здраве ще решим.

Пътеката почти през цялото време бе по горски път и на сянка. Редуваха се иглолистни и широколистни гори. Беше много прохладно и приятно. Близо 4 часа след тръгването ни се чувствахме така сякаш току-що сме тръгнали от хижа Три реки. В този момент ни се обади хижарят на х. Попови ливади. Човекът се интересуваше, дали сме тръгнали към него и да му потвърдим, че ще дойдем. Тогава му казах, че имам известни затруднения с ходенето, но на 100% вечерта сме при тях в хижата. Тогава той спомена, че има голяма група и ще мисли, как да ни настани. Предложи и помощ в случай, че кракът ми откаже. Каза, че ще прати джип да ни прибере. Ако има проблем да се обадя. Благодарих му и обещах да го държа в течение.

В момента в който затворих телефона и пред нас за първи път се показа вр. Орелек. Не беше близо, но респектиращия му вид ми даде сили. 


 И ето че се случи нещо, което пък през ум не ми е минавало. Стигнахме до място, където маркировката ни въртеше в кръг. За сефте се наложи да се допитваме до навигацията. На един 180-градусов завой с кръстовище имаше маркировка и от двете страни, която ме пращаше в обратна посока. Това бе единственото ни отклонение за тези 13 дни в планината. Отклонихме се 200-300 метра, но на време се усетихме и се върнахме. Тогава видяхме едва забележима пътечка нагоре към гората. Поехме по нея и това се оказа правилната посока. Точно 10 минути по-късно излязохме на магистралната пътека за Е4 край м. Соватя. Заредихме с вода и продължихме с бойна стъпка към вр. Орелек и х. Попови ливади.

 

 От тук насетне маркировката бе перфектна. Няма как да не се ориентира човек. Всяка местност си има табелка с името и по всяко време знаеш къде точно си.

Малко преди вр. Орелек се откриха страхотни гледки към северен Пирин, Рила се подаваше на места, Родопите … а гр. Гоце Делчев изглеждаше като на един хвърлей място. 

 От тук насетне вече пътеката ми бе позната. Тук съм идвал през зимата с приятели и се чувствах сигурен. След още само 2 часа бях в хижа Попови ливади. С влизането си там, хижарката веднага ме позна и се усмихна. В същото време ми звънна и телефона. Хижарят ми звъни да види до къде съм стигнал. Много бях щастлив, че отново съм тук. В тази хижа се чувствам като у дома си. Настаниха ни в пристройката до хижата. Бяхме отново в самостоятелна стая с чисти чаршафи, имахме си баня, тоалетна … всичко! Тук обаче беше и голямата група, която ни обърка тотално плановете. Бяха окупирали всички пейки и маси наоколо, чуваше се глъчка. В този момент с Ани ни се стори, че виждаме позната физиономия. Ани просто попита „Този не ти ли прилича на нашия Петромир от Враца?“. Само да поясня: Петромир от Враца е човек, който трудно мога да си представя, че може да има двойник. И като визия и като характер. И да, нямаше грешка – той беше. Отидох да се здрависаме. Той беше не по-малко изненадан от мен, че ме вижда тук. И той правеше Е4 също като нас, но бе с групичката.

Имахме огромното желание да се изкъпем и да ползваме пералнята. Малката подробност бе, че групата бе източила топлата вода, а преди нас за пералнята чакаха 4-5 човека. Е здраве да е!

За вечеря ни бяха сготвили мусака! Много вкусна беше. Имаше и шопска салата и за десерт – диня. Динята беше невероятно вкусна! И тази реплика на хижаря Митко „Яж колкото ти се яде“ ме вкара в интересен филм. Толкова диня не бях ял през живота си. Добре, че си имахме наша си тоалетна, защото през нощта бях като лейка. Поканихме Виктор с който се запознахме в х. Три реки на нашата маса. Групичката си бяха седнали заедно на 2 маси. Случайно седнахме отделно от тях и това по-нататък ще се окаже печеливш ход.

Въпреки, че коляното ми беше в добро състояние и без болки, за всеки случай помолих за филийка, за да си направя компрес. Хижарят Митко веднага включи за какво ми трябва и каза, че няма проблеми. Не искаше пари даже.  Макар и късно вечерта разгеле успяхме да минем и през банята. Сега вече кефът бе пълен. Тази нощ въпреки изяденото солидното количество диня спахме като бели хора. Тихо, спокойно, топличко и на супер удобно легълце …

 

ДЕН 12-ти: х. Попови ливади – х. Славянка. Преходът е с дължина 21.1 км, 451 м положителна и 841 м отрицателна денивелация. Около 6 часа и половина ходене.

Преминаване през южен Пирин на един дъх

Събудих се чудесно настроение! Бърз поглед на прогнозата за времето ни предвещаваше перфектното време за планина. По навик си станах, измих си очите, оправих си багажа и … усетих, че нищо не ме боли. Чувствах се като нов!

Поръчахме си закуска и сух пакет. Пихме по един хубав чай и се радвахме на хубавото време. В този момент и колегите от групата се поразмърдаха. Добре, че станахме по на време. По някое време се появи и Виктор. След кратък разговор решихме, че ще пуснем групата да потегли напред, а ние ще изчакаме 10-на минути и ще тръгнем след тях. Речено – сторено.

20-на минути след групата потеглихме и ние. Взехме си "Довиждане" с гостоприемните хижари.


 Маршрутът днес в по-голямата си част ми бе познат. Маркировката е много добра и нямаше къде да се объркаме. Движихме се с типичното за нас темпо. И двамата с Ани се чувствахме в топ кондиция и не ни мъчеха никакви травми.

На засл. „Дългия чучур“ се засякохме с групата. Бяха спряли за кратка почивка. След като ние дойдохме, те потеглиха. Виктор реши да продължи с тях, а ние с Ани останахме, за да си изперем дрешките и да ги „прострем“ на раниците. 

 

След кратката санитарна пауза продължихме напред. Пътеката по цялата си дължина е по горски път и минава през гората. Сянката бе превъзходна, а вода по пътя имаше бол. Това бе причината днес да сме с по-леки раници – просто не сме се запасявали с вода. Малко преди засл. Беглика започнахме да застигаме групата. Оказа се, че те ще почиват на заслона и така се поразминахме и продължихме напред. След като обядвахме със сухите пакети от х. Попови ливади, беше редно за десерт да хапнем малко плодове. Тук бе пълно с къпини и бяха невероятно вкусни. Не знам дали има мечки наоколо, но със сигурност нямаше да са доволни, ако знаеха за количеството къпини, което изядохме. 

Както си ходихме и по едно време Ани усеща, че си е загубила блузата, която беше простряна на раницата и. На всичкото отгоре сутринта си забравихме чорапите на простора в х. Попови ливади. Нещо днес не ни беше ден с дрехите. Слава Богу групата като е вървяла след нас е попаднала на блузата на Ани. Видели, че е чиста и решили, че е нейна. Едно от момичетата в групата ни я върна.

Малко по-късно стигнахме и до кльонът. Тук преди години е минавала граничната ограда от бодлива тел. 

 

Това ни подсказваше, че х. Славянка е съвсем на близо. Оказах се прав. Стигнахме до кръстопът, от който знаехме, че хижата е на точно 1 км. 10-15 минути по-късно вече бяхме пред х. Славянка. Там първи беше пристигнал Виктор, а компания му правеше хижарят.

Хижа Славянка представлява бивша гранична застава.

 


 Само паметникът пред хижата и вишката издаваха предишната функция на сградата. Сега тя бе ремонтирана основно и вътре беше като хотел. Всичко бе много чисто и хубаво. Хижарите имаха традиция да посрещат туристите си с домашна питка и шарена сол. Имаше за всички и беше много вкусно. Наистина се почувствахме като скъпи гости. 

 


Решихме да се отбием и до аязмото, което е изворче с интересна форма близо до ловния заслон. Водата била чудна! Реших, че една студена СПА процедура за краката ще ми дойде добре. И се оказах прав.

Днес говорих с водачите на групата и попитахме за вариант да се евакуираме от х. Извора с техния превоз. Съгласиха се! С това нямаше да се налага да ангажирам моя приятел и колега от службата Йонко Николов да идва да ме взима. Иначе Йонко имаше желание и възможност. Но явно ще е за друг път.

 Тъй като беше едва 3 следобед се възползвахме от хубавото време да си поизперем дрешките и да помързелувам с кенче бира някъде на сянка под борчетата. Речено – сторено. Бирата отново бе само Пиринско. Въпреки, че не го харесвам, като няма друго май започнах да му свиквам. И по-гадна бира съм пил, а друга така или иначе няма.

Вечерта хапнахме с Ани и Виктор на бързо и се запътихме по стаите си. Днес бе най-лекият етаж от целия преход. Утре предстоеше най-голямата денивелация нагоре + най-голямата денивелация надолу за един ден едновременно.

 

ДЕН 13-ти: х. Славянка – вр. Гоцев връх – х. Извора. Преходът е с дължина 21 км, 1456 м положителна и 1781 м отрицателна денивелация. Около 9 часа ходене.

Цял свят въздиша по славянките, защото са красиви жени. Но планината Славянка може да те остави без дъх!

Ето, че дойде и денят на истината. Днес ми предстоеше първа разходка в планината Славянка известна още като Алибутуш. Планината е малка като площ, но е много красива. За сметка на това е една от най-високите в България. Краката ни бяха в топ кондиция. Болежките ни с Ани бяха останали в историята. Днес по корем щяхме да се влачим, но щяхме да се качим до заветната цел. Прогнозата за времето бе за слънчево и горещо време. По маршрутът днес няма никъде вода така, че трябваше да се запасим добре.

След като си събрахме багажа, закусихме обилно. Днес имахме уговорка с Виктор заедно да се катерим на горе. Идеята бе да се движим пред групата, за да не си пречим. Речено – сторено! С Ани наложихме нашата стратегия за изкачване – ситна стъпка, по-бавно и без почивки. Като естествено се разбрахме на всеки 50 мин изкачване да спираме за 5-6 минути почивка. Първоначално изкачването през гората бе доста стръмничко, но сянката ни помагаше и пазеше от слънцето. Учудващо бързо стигнахме до първата ни цел за деня – вр. Цари Връх (2183 м н.в) 

Тук хапнахме на бързо по една вафла и пихме вода. Тук ни застигна и малка част от групата. Те останаха за по-дълга почивка, а ние продължихме напред. От тук гледките са 360-градусови. Виждаше се северен Пирин, Стъргач планина, Родопите, Мелник и Мелнишките пирамиди и много други. Просто ми се пълнеше душата. След като стигнахме гръцката граница при 103-та гранична пирамида решихме, че ще обядваме. 

 

Хапнахме, позяпахме из гръцко и продължихме към Малък Цари връх (2171 м н.в.). От тук се движихме по самата граница в продължение на 3-4 км до първенецът на планината Славянка – Гоцев връх (2212 м н.в). Точно тук на най-високата точка в Славянка е и финалът на нашия преход.


 

След 13 дни през 5 планини стигнахме крайната си точка след 260 км ходене. Дали си е заслужавало? Разбира се! А тръпката да го изминеш с любимия си човек и да делите всички победи и несполуки – трудно за описване.

Останахме около половин час да се порадваме на гледката. Постоянно виждаш нови и нови неща на 360-градусовата гледка. Виждаш обекти от Олимп до Рила и от Кораб планина до Родопите. Виждаше се и немалка част от пътеката по която сме дошли. Изглеждаше доста близо, а всъщност не е …

Докато се бяхме размечтали и бяхме в приятна еуфория започна да идва и останалата част от групата. Решихме да си спестим шума и лудницата и започнахме спускане към х. Извора. Въпреки, че се чувствахме в перфектна форма решихме, да си пазим краката и да слезем по синята маркировка край засл. Ливадето. Това малко удължаваше ходенето, но пък не страдаха колената ни. След близо 9 часа преход се озовахме край х. Извора. Тя също е бивша гранична застава, но за сметка но това доста се различаваше от х. Славянка. 

 

Тук всичко бе автентично. Сякаш преди час всички военни са се изнесли от тук и сме дошли ние. Направо като музей на граничното дело. Бяхме силно впечатлени!




 

Тук също не липсваха изненади. Доволни туристи от водачите на голямата група ни чакаха с домашна баница и дини. Много дини! Просто хората искаха да ни посрещнат и да ни направят изненада. Успяха естествено! Е като видях динята и само си казах „Ооо не! Пак ли!?“ и си взех 1, 2 … няколко парчета. Не помня колко!. После си взех и бира … Мамка му! И тази нощ ще обикалям като таласъм!

След милото посрещане от страна на тези хорица се настанихме в хижата. Отново и за пореден път бяхме в самостоятелна стая. Взехме си по един душ и се отдадохме на активен мързел.

Трудно ми бе да повярвам, че Е4 приключи! Та аз имах сили и енергия за още. Исках още!Тялото ми го искаше! Душата ми имаше нужда от още планини ...

Вечерта се събрахме на вечеря. Бяхме на една маса с голямата група. Те си имаха церемония за връчване на грамоти и подаръци. Ние с Ани и Виктор бяхме малко като статисти. Но липсата на почести не ни правеше втора класа хора. Тъй като бяхме гладнички се съсредоточихме към вечерята. Имахме домашни пълнени чушки пълни с домашна кайма и ориз. Шопската салата ми се стори странно вкусна. Оказа се с домати от градината пред хижата с домашно козе сирене. Разкош!

Вечерта като си легнахме по навик козирувах като влязох в стаята. Явно обстановката ми действа дисциплиниращо. Все пак съм син на баща военен и майка работила 20 години във войските. Но все пак си легнах доволен, щастлив и без абсолютно никакви грижи на главата. Това последното скоро щеше да се промени със сигурност. Въпросът беше „Кога?“. Надявах се да не е скоро.

 

ДЕН 14-ти: х. Славянка – гр. Плевен. Пътуване около 8 часа и почти 370 км с 3 различни автобуса.

Краят на нашето приключение

Събудихме се в 6:30 часа. Трябваше да съберем багажа и в 7:15 часа да ни вземе бусче, което да ни смъкне до град Сандански. Бусчето дойде точно на време. Качихме се всички на буса и тръгнахме към Сандански. Все още не можех да повярвам, че всичко свърши. В един момент едвам сдържах сълзите си. С Ани бяхме заредени на макс, не чувствахме никаква умора. Даже се шегувахме с останалите „Хора, днес няма ли да ходим на някъде?“. В град Сандански трябваше да сменим бусчето с голям автобус до София. Сгънахме по една мазна баничка с боза и се качихме в автобуса. Погледите ни постоянно бяха към планините от двете страни на АМ Струма. Първият ми въпрос към Ани беше „Помниш ли като идвахме тук в Огражден? Това бе началото на подготовката ни за Е4.“. После си говорихме за Пирин, Малешевска планина, Влахина, Рила и Поличите, които винаги предизвикват трепет у нас двамата. Въпреки, че Ани е израснала с гледката към Поличите и Калините срещу прозореца и – всеки поглед към тях предизвиква трепет. Малко преди Перник стигнахме Верила и Витоша. И какво сега? Това, което ние обходихме в 5-те планини за 13 дни, днес успяхме да го разгледаме през прозореца на автобуса в рамките на 3-4 часа. Да, но тръпката и изживяванията са несравними. 

 

 

 

Коментари

Публикуване на коментар